Албума в Google+

Беглика 2015 - фестивалът, който не свършва

Ателиета, музика и песни край огъня

На 30.08.2015 в Беглика
03.09.2015, Велианна Кашева
None
< >

Преди да замина за Беглика, си купих дайре. Винаги съм чувала себе си в звънтенето на този инструмент и реших, че е крайно време да се сдобия с него. Незнайно защо обаче останах леко смутена, когато го взех – едно такова снежно бяло, стерилно, пластмасоподобно, а уж от дърво и естествена кожа. Друга представа имах аз за дайретата, но пък чисто нови от магазин – сигурно така изглеждат, помислих си. И го взех, да ни дрънчи по пътя...

 

Пътят до Беглика е страшно живописен. От години не съм пътувала в тази част на България и се замислям колко сме се разглезили с иначе удобните магистрали. Пътят до Беглика е преди всичко една важна отбивка – от обичайното, през завоите на непознатото, към високото...


След няма и 3 часа с кола стигаме до водните таксита. Това са всъщност едни лодки, които те превозват от един свят до друг. Разбираш го още по пътя, между синьото на водата и синьото на небето. Акостираме – с помощта на едно усмихнато момиче добороволец. Добре дошли на Беглика!


Oттук нататък започва една Приказка, която няма как да бъде побрана дори в книга, камо ли в статия. Защото Беглика Фест е цяла една вселена от случки, музика, срещи, работилници, импровизации, вдъхновения, аромати и хора... Първото, което някак си трябва да приемеш като факт-и-толкова, за да си прекараш добре на Беглика, е, че няма как да видиш всичко. Защото там има много, ама наистина много за гледане и правене. „Отивам само за малко до палатката“ отнема около два часа. Защото по пътя до там и обратно минаваш през всички шатри и поляни и навсякъде се случва нещо – йога, бойни изкуства, хюман дизайн, плейбек театър, фалун дафа, циркови уъркшопи, контактна импровизация, дискусии, рисуване с къна, въжени градини, театър на трохата, пътуване до Острова на тишината, индиански лечебен ритуал... разни такива и всякакви други неща, невъзможни за изброяване. Просто важното е да знаеш, че на Беглика пътят от точка А до точка Б минава винаги през А1, А2, А3... Програма на всички тези точки има, по места и по часове, разписана на една дъска с тебешир. Толкова. Другото би било разхищение на хартия, или поне така си обяснявам аз липсата на каквито и да било плакати и флайери с програмата.


Тук е моментът да споделя колко важно за Беглика Фест е чистотата на преживяването. Във всеки смисъл на думата. Първо – в екологичен. Боклукът се събира разделно, картонените чашки и чинийки струват 50 стотинки, за да си ги пазиш, лъжичките и вилиците са дървени, хранителните отпадъци се компостират... А боклуци по поляните просто няма. Нито около палатките. За мен този факт е неизменно свързан с другия аспект – чистотата на хората от Беглика. Трябва да призная, че заминах натам с известен скептицизъм – да не би да са отминали хубавите години на Беглика, да съм изпуснала чистотата, която носят обикновено такива събития в зародиш, и сега фестът да се е комерсиализирал и опорочил. Ами... не. Съвсем не. Беглика фест е точно това, което се надявах да бъде. И може да ти подари много повече, отколото да ти продаде.


Из шарените щандове с всевъзможни артистични произведения се разхождат шарени хора, отпочинали и усмихнати. Отвсякъде и от всеки има какво да научиш. Спираш се за момент на някоя масичка и се заговяряш за половин час с продавача, който безкрайно обича това, което създава... Или оставаш за два часа зад сергията му, за да изваеш сам своята дървена виличко-лъжичка. Посядаш за момент на био кафето и за 15 минути срещаш трима познати, не сте се виждали отдавна, а сега поспират, за да споделят момента с теб. Решаваш да полегнеш за малко на айляк-хамака и да се полюбуваш на водната шир, докато над главата ти, буквално, от една къщичка на дърво, някой пуска музика или ти пее... Правиш снимка на някого, той те приближава и разбираш, че току-що си срещнал полу-грък, полу-холандец, който живее в Непал и сега обикаля целия свят с лековитите си пеещи купи... Една непрекъсваща нишка от неслучайни срещи, всяка от които може да ти промени живота, ако позволиш. Това е Беглика... през деня.


А Беглика вечер и Беглика нощем е предимно едно нещо, голямо и съвсем достатъчно: музика. Сцената на Беглика 2015 събра енергията на редица изпълнители от близо и далеч. Самодивският глас на певицата от унгарската Meszecsinka наелектризира публиката до побъркване. Българката Ире, която твори във Франция, постави под въпрос представите ни за това какво точно прави музиката – музика, щом с една китара и кадифения си тембър показа, че дори „Камъните падат“ може да звучи добре... KILLO KILLO Banda бяха първият ми, и вероятно не само моят, челен сбъсък със страхотно сръбско реге. Light in Babylon накараха цялата гора да танцува, да се смее и да полети някъде на Изток, от Турция, през Израел, до Иран. Dunkelbunt се оказа живото доказателство, че един австриец може да разгорещи публиката така, както си мислим, че го можем само ние на Балканите. Soulfia изпълваха през цялото време Беглика с магичността си и накрая се качиха и на сцената, а малко след тях Sacral Voices буквално взривиха публиката... Сигурна съм, че ако не сте били там, не сте чували за Sacral Voices. Нормално – последната беглишка вечер беше първата, в която тези четирима родни музикални великани излязоха заедно на една сцена. Бийтбокс шампионът Скилър, Бъни от „Оратница“, солистката на „Филип Кутев“ Сорина Богомилова и композиторът и мултиинструменталист Николай Иванов бяха просто най-добрият възможен бенд завършек на цялата стихия от ритми, която се вихри четири дни на сцената на Беглика... За нея допринесоха и Argatu, 101 Каба Гайди, Еriney, Коста Костов от Балкан Експрес, Каба Хоро, Surbahar Live Band, Anai Valrad & OM, Джарава, Лоши Петли и разбира се неуморният Djobry…


След концертите на сцената обаче музиката на Беглика не спира. Точно тогава тя всъщност се Ражда. Нощем през целия път от сцената, през шатрите до язовира се палят лагерни огньове. Колкото са горещи дните на Беглика, толкова са студени нощите. След първата вечер там разбирам, че със скромното ми чувалче по-добре да не спя. Много по-топло е с хората, с музиката. Обикалям по тъмно с дайрето си от огън на огън. Винаги първо влизам в индианското типи, при музикантите от Soulfia. Всяка нощ там изживявам нещо като сбъднат сън. В събота дори си лягам за момент и точно този момент се превръща в един от най-високите ми полети някога… Лежа. От едната ми страна звучи сантур, от другата тарамбука, а наоколо - даф, още тарамбуки, още струни... През процепа на типито грее най-пълната луна, която съм виждала. Искрите на огъня политат право към нея заедно с гласовете на няколко нимфи, седнали на земята, затворили очи... Магия. Миг. Свобода. Простички и върховни.


Когато хората в типито решават, че искат да поспят, гостите благодарим и си тръгваме, а аз си взимам дайрето и продължавам. Към следващия огън... Посядам на едно дърво и отново задрънчавам в ритъма на случващото се. Отнякъде се появява една гъдулка и точно в този миг разбирам какво й е липсвало на Беглика досега. Просто една гъдулка - толкова българска, огнена и горска... И така, с гъдулката, дайрето, огъня, тарамбуките, танците и песните откарваме до сутринта. Когато стане светло, когато подишаш водните пари над огледалото на Беглика, когато слънцето е по-близо до земята ти, вече можеш да легнеш да поспиш... Стоплен. Наспиваш се бързо и ставаш рано за работилниците и случванията. Така минават три дни и три нощи. Неделята неусетно идва, доста хора си тръгват и достатъчно остават. Достатъчно за последния голям, незабравим огън.


До езерото горят няколко високи издълбани дървени тотема. Там постепенно се събираме всички – посетители, добрволци, участници, музиканти от сцената... Пеем за последно български народни песни, говорим си, свирим, импровизираме мелодии... И така в един момент се ражда такава музика, такава синхронична лудост от звуци, че целият огън, цялата вода, цялото небе, цялата гора и цялата земя просто оживяват, хващат се за ръце, завъртат се в кръг под луната, бързо, все по-бързо, все по-свободно, въртят се, летят, въртят се, летят, все по-бързо и... Край.
Става тихо.


До този огън никой повече не свири. „Ето, готово, измислихме химна!“, казва Бъни, „...Само че никой не го запомни“. Смеем се... и докато се смеем, си мисля, че всъщност май никой няма да го забрави.

 

След тези четири дни и четири нощи се прибрах в София с едно много по-красиво дайре. Потъмняло от пепелта край огньовете, събрало в себе си всички песни и тайни погледи на хората нощем, минало през ръцете на много музиканти и дори малко счупено във вихъра на някаква импровизация. Точно такова си го представях. И по пътя в колата на връщане, докато слушахме дисковете с музика от фестивала, дайрето ми продължаваше да дрънчи, а хората около мен продължаваха да си тактуват...

 

Фестивалът продължаваше.
Защото Беглика не е фест, Беглика не е място. Беглика е Вселена. Безкрайна.


Вход
?
Контакт
Регистрирай група
Обяви събитие